Бароните разбойници

Терминът все още се дебатира в обществото, защото както казват критиците му   “Те не са били разбойници, защото те не крадат от никого, освен основно от конкурентите си, а и не бяха барони, защото повечето от тях са родени в бедни семейства.” Дали са били разбойници? В общи линии вярно, но всичко останало е доста спорно, не така черно-бяло,  както го представят критиците.

През 19 век в САЩ се появяват борсови спекуланти и бизнесмени, натрупали невиждани богатства, въпреки скромния произход и липсата на образование при много от тях.  Терминът „барони разбойници” се среща доста често в трудовете на икономисти, историци и журналисти още в 19 век, но популярност набира след 30-те години на 20 век.  Произлиза от средновековните германски барони, които таксували с  незаконни пътни такси, без одобрението от императора и църквата, пътищата пресичащи  техните земи  и корабите преминаващи през река Рейн.  В общи линии, този термин се използва за описването на един събирателен образ на крупните предприемачи от 19 век в САЩ. Наричат се така заради огромните богатства, които те успяват да натрупат, както се смята на гърба на работническата класа и бедните слоеве от обществото. В широкоразпространената литература, тези „барони” натрупват огромен капитал благодарение на ниски заплати, експлоатация на работниците, контрол върху ресурсите за производство,  упражняване на политически натиск, борсови спекулации при които хиляди други са разорени. Биват описвани като предприемачи използващи нелоялни практики и изкуствено снижаване на цените, за да погълнат конкуренцията и след това да „напомпат” отново цените и да създадат монополи. Не е случайно, че човечето от популярната настолна игра Монополи е с черна шапка и бастун – образ, който популярната американска култура през 19 век създава за „бароните разбойници”. Масово наслагваното през годините стереотипно разбиране за „разбойническите барони” играе съществена роля във формирането на общата представа за предприемачите. И днес мнозина смятат, че всички предприемачи са лоши и се опитват да се облагодетелстват на гърба на останалите граждани, а държавата трябва да регулира и контролира пазара, предотвратявайки по този начин възникването на социални несправедливости. На Джей Гулд например се приписват думите които въобще не е сигурно, че е казал  “Мога да наема едната половина от работническата класа, за да убие другата половина!”, при една от стачките в негова компания, в късния му период. Както пише в “История на Уолстрийт”, огромната част от американците не знаели с какво точно се занимава Гулд и какви машинации върти, но по принцип не го харесват. Погрешно се смята и че те са били  елита*. Напротив, много от бароните никога приживе не са приемани в “доброто общество”, а между много от тях съществува антагонизъм, както и известна омраза и презрение от страна на политическата класа, която въпреки, че с охота взема парите им за подкупи, не изпитва голяма любов към бароните. Само в един ден се говори, че при една от битките за Erie Railroad решена в ущърб на Вандербилт, който губи милиони на борсата, той раздава $ 500 000 на сенатори, конгресмени и съдии в опит по политическа линия да притисне противниците си, а същия ден, малко по-късно Джей Гулд се появява с огромна чанта пълна със $ 750 000, която раздава на същите хора. Те прибират парите и от двамата (един от сенаторите взема сутринта 50 000 от Вандербилт, а след обяд 70 000 от Гулд), гласуват за Гулд (дал е повече пари), но нито един от двамата спекуланти не е канен на чай или вечеря у тия които вземат парите им.

Много от парите са натрупани не толкова от пряк грабеж, а от алчността на наивници. Показателен е случая с Даниел Дрю, един от бароните, натрупал голямо богатство на Уолстрийт, което по-късно губи в битка с Вандербилт. В своя апогей обаче, той е следен почти с обожание от тълпите. Един ден решавайки да продава акции на Erie Railroad които притежава,  той отива в клуба където се събират много от спекулантите и уж случайно, докато вади носната си кърпичка от джоба му пада бележка. Никой в клуба не му казва за това, а когато Дрю си тръгва всички вкупом скачат за да прочетат какво пише. В нея са нахвърляни няколко думи благоприятни за компанията и има нареждания към брокери за покупка на акции. Разбира се Дрю няма намерение да дава истинския такива нареждания, но останалите прочели бележката започват да купуват акциите на Erie Railroad с което покачват силно цената им, което позволява на Дрю след няколко дни да започне да продава на много по-високи нива и да реализира големи печалби за сметка на тези които не са му казали, че листче е паднало от джоба му. 

Появата на „разбойническите барони” върви успоредно с настъпването на така наречената „златна епоха” в САЩ. Това са десетилетия на висок икономически растеж, усилена индустриализация, прираст на населението, технологични и финансови иновации и подобрен транспорт. За периода от 1860 до 1890 г., заплатите нарастват с близо 60 %, а растежът на американската икономика е около 400 %. По-добрите условия за живот и високи заплати водят до висока миграционна вълна от по-бедната по това време Европа. Това обаче не означава, че бароните разбойници и монополи не са съществували през този период. Напротив, примерите за подобни бизнесмени са много, както и тяхното съществуване и в днешни времена. Не бива обаче да се поставят всички предприемачи под един знаменател. Част от тях не са били нито барони, нито разбойници. Личности като  Джеймс Хил, Корнелиус Вандербилт и Джон Рокфелер, без да имат благороднически произход стартират своя бизнес от нулата, а тяхната дейност води до големи ползи за обикновените хора. В много от случаите дори, тези „разбойници” са и борци срещу монополите. Терминът „разбойнически барони” е полезен за разграничаването на два типа предприемачи, чието съществуване е налице както през втората половина на 19 век, така и през 21 век – пазарни предприемачи и политически предприемачи. Пазарните предприемачи успяват на пазара, като продава по-добри, по-евтини или по-нови продукти и услуги. В основата на техния успех е стремежа да се удовлетворят желанията на потребителите, което от своя страна ще доведе и до по-големи печалби за тях самите. Подобни бизнесмени имат интерес да съкращават разходите, да оптимизират своите производства и постоянно да търсят създаването на нови продукти и услуги. Политическите предприемачи, от друга страна, успяват благодарение на държавни субсидии или лобирайки за промяна в законодателството и регулациите. Първите предприемачи са зависими от нуждите на потребителите и имат интерес да свалят цените. Втория вид предприемачи, които разчитат на държавни субсидии, нямат интерес да съкращават разходите и да оптимизират производствения процес. Те могат да използват държавните рестрикции, за да продават на по-висока цена. Мъри Ротбард казва следното по повод на двата вида предприемачество:

„Пазарния капитализъм е мрежа от свободни и доброволни обмени, при които производителите работят, произвеждат и обменят своите продукти на доброволно постигнати цени. Държавния капитализъм се състои от една или повече групи, които се възползват от принудителния държавен апарат, за да се облагодетелстват, отчуждавайки производството на други чрез сила и насилие.”

Не е случен фактът, че появата на лобирането  в САЩ съвпада с разпространението на израза „разбойнически барони”.  През 1875 г,. Сам Уорд, който е определен като „Кралят на лобирането”, заявява след като е признал за даването на подкупи: „Не мога да кажа, че съм горд с това, но не се чувствам и засрамен”.  Някои от обявените за „разбойнически барони” като Вандербилт и Карнеги всъщност не са притежавали монопол над пазара. Подобен монопол е бил възможен единствено с държавна намеса, което е и било причината за появата на подобни „барони”.  Ако властите не поставят ограничения за влизането на даден пазар, високите печалби биха привлекли нови участници и нова конкуренция. Именно конкурентът на Вандербилт – Аарън Огдън, убеждава щатските законодатели на Ню Йорк да наложат рестрикции на търговията с фериботи, превръщайки го в монополист в щата. Именно Вандербилт в младите си години е човека, който започва да се бори с този монопол, предлагайки незаконно по-ниски тарифи на своите клиенти и правейки корабоплаването  по-евтино. Въпреки, че корабите му били стари, използвал по-големи кораби, по-бързи кораби, сервирал храна на борда (нещо невиждано до тогава) имало жива музика и танци за да не скучаят пътниците. Намалил цената на билета по река  Хъдсън от $ 8 до $ 1. Той дава на потребителите повече от всеки друг предприемач. Разбира се не отказва и парите на своите конкуренти. Когато те отчаяни от “нелоялната му практика” му предложили $ 60 000 долара на месец, за да не ги конкурира, той приел. Все пак е бизнесмен, а не алтруист. На пътниците на които им се усладили евтините превози на Вандербилт не им харесала перспективата да плащат отново по $ 8 за скучно пътуване. Вдигнали вой и  Върховния съд на САЩ отхвърля създадения монопол. Вандербилт реално, успява да направи транспортът с фериботи достъпен за мнозина, които иначе не биха могли да си го позволят. Не от алтруизъм, а от алчност, но какво значение има?! По-късно той ще направи и друго. По време на една от най-жестоките кризи в света от 19 век, в 70-те години, той започва грандиозния строеж на Гранд Сентрал, в Ню Йорк, разширена по-късно в началото на 20 век. Обвиняват го, че си строял гара до имотите, че е започнал строеж когато цените са ниски, но   в разгара на безработицата осигурява хиляди работни места със строителството. Стиснатия цял живот Вандербилт, с нецензурния си език, със скандалната си с 45 години по-млада съпруга и с 50 години по-младата си любовница феминистка*, грубото си държание, тук надминава себе си. Огромните полилеи дълги години били покрити с прах и почти никой не им обръщал внимание, смятайки, че са направени от месинг или бронз. Когато по време на първия ремонт на гарата ги свалили, за да ги измият...  разбрали, че са златни.

За подобен пример може да послужи и Джеймс Хил, който изгражда „северната железопътна линия” без никакви държавни субсидии (Union Pacific  е строен предимно с държавни дотации) опровергавайки разпространеното твърдение, че железопътния транспорт е невъзможно да се развива без държавна протекция. Той изгражда своите линии от най-високо качество за най-краткото време и по най-кратките маршрути. Той дори сменя своите работници, за да си взимат почивка и да следи от близо самия работен процес. Хил предприема значителни съкращения на разходите и в същото време установява по-ниски тарифи, за своите клиенти. Неговото мото е: „Ние или ще просперираме заедно с вас или ще бъдем         бедни като вас”. Нещо повече, той упорито следва своята теза, че просперитетът на отделните индивиди е взаимно свързан и предприема различни инициативи за населението, обитаващи местностите, през които минават неговите линии. Често осигурява безплатен добитък и посеви, говори за нуждите от диверсифициране на земеделското производство, дарява земя училища, градини и обучения, осъзнавайки добре, че каквото е добро за другите е добро и за неговия собствен бизнес.  Хил е и човекът който въвежда масово въглищата при влаковете, които до тогава масово са горели дърва и сваля цените на билетите на $ 10 за пресичане на страната по неговите железници.  В резултат на стратегията на  Хил за подпомагане на имигрантите заселници, в земите през които минават железниците му, повече от 6,0 милиона акра земя в  Монтана се заселени за  2  години.  Благодарение на железниците на Хил, които за разлика от много други са строени изцяло с частни капитали и без държавна помощ, е овладян за броени години американския северозапад, а малкото градче Сиатъл се развива до голям град за броени години.

Рокфелер забогатял от продажбата на нефт, се критикува за това, че е създал монопол, макар  да спомага да паднат  цените на петрола с близо 90 %.  Първо конкурентите му, след това правителството го наричаха монополист, но той не е бил такъв изцяло. Дори в разцвета си има над сто конкуренти, той обаче продава петрола си евтино. Ето това мразеха неговите конкуренти. Не, че не използвал петролно-железопътния си тръст да притиска останалите противници, да плащат високи пътни такси и така да изкупи бизнесите им, но той държи 70% от пазара в САЩ, докато днес например, един Бил Гейтс държи много по-голям дял. Рокфелер и инженерите му намират начин да добиват по-евтино петрол, чрез много нововъведения, която спомага за рязкото спадане на цените, започнало и без това след Гражданската война. Той не само не качва цените след като става монополист в цели Щати, а напротив сваля ги още повече, за да се предпазва от упреци, че се възползва от монополното си положение. Работническата класа,  хората които използват петролни продукти, за да отидат в леглото когато се стъмни,   могат изведнъж да си позволят гориво за лампите си или да могат  да останат   да четат през нощта. Алчността на Рокфелер може би  спаси дори китовете, защото, когато той свали цената на керосина, бензина и другите петролни продукти,  елиминира нуждата от китово масло и масовото убийство на китове изведнъж спря. Етика? Да, много от бароните ползват бизнес практики които се определят като неетични, но противниците им ползват същите. Андрю Карнеги например намалява цената на стоманените релси със 75 % като цяло, въпреки, че е обвинен, че продава на Русия броня за кораби, на цени 3 пъти по-ниски отколкото продава такава на САЩ. Но както казва самия той “Всичко е въпрос на преговори и стратегия за овладяване на даден пазар” В края на живота си той влага цялото си огромно състояние в   стотици обществени библиотеки,  научноизследователски центрове, а чрез своята фондация "Мир между народите" полага големи усилия за постигане разбирателството в света.

* Елит по принцип са хора със сходни интереси в една държава (най-често политиците и съдебната система), които имат сила и влияние да прокарват едни или други решения, често в тяхна полза, докато бароните разбойници, големите предприемачи и олигарси, често се конкурират един с друг в жестоки схватки, на които станахме свидетели и покрай развоя с Корпоративна Търговска Банка. Елита управлява реално, докато останалите най-много могат по един или друг начин, временно да решат проблемите си или да издействат по-изгодни условия.

* Приятелката на Вандербилт заедно със сестра си, са първите жени брокери на Уолстрийт,  неуморими застъпници за правата на жените, правата на работниците в САЩ и Великобритания,  за правото на жените да служат в армията,  за легализация на проституцията. Въпреки, че със скандалните си тогава искания, шокират висшето общество, много от техните идеи – гласуването, разводите, детските добавки и много работнически привилегии, днес са приети в западния свят и се смятат за нещо естествено.



FOREX (ФОРЕКС), АКЦИИ, ФЮЧЪРСИ, ОПЦИИ, ОБЛИГАЦИИ