Инвестиции, Бизнес, Пари, Финансови и Стокови пазари, Инвестиционни стратегии, Търговия с деривати, Борсови операции, Банки, Лихви, Forex, Stock, Bonds, Futures, Options, Excange, Hedge, Real estate, Optimization Company

 

 
Рейтинг: 3.00
(556)
ПЕРСОНАЛНИ ИНВЕСТИЦИИ, ИНВЕСТИЦИОННИ СТРАТЕГИИ, ПАРИ
☞ Публикации
Последни новини


Инвестиционни консултации Новини Фиксиране на лихви по кредити и лихви по депозити

☞ Архив: Публикации / Хаити

Хаити
13.02.10 22:19

Автор: Росен Янков
Хаити



Без да е виновно за самия трус, Хаити носи огромна вина за ужасите и опустошението след него

И преди земетресението това бе най-съсипаната държава в Новия свят, след него държава там няма да има.


Разрушенията стигнаха 80%. От общо 137 селища в 127 няма къщи, тъй като хаитяните живеят в глина и кирпич. Срутиха се и най-здравите постройки начело с президентския дворец.

Хаити е пример за това как един народ и неговите управници могат да разорят страната си до такава степен, че трусът можа само да я подравни. Хаити е и много сурово предупреждение към българския народ, към управниците му и към всеки - бил той цар, депесар или дръглив циганин - който вдигне брадва на българската гора.

Земетресението в Хаити е зловещ епилог на 206-годишната история на тази ужасна държава - история на постоянната й деградация. Тук се набива на очи контрастът със съседната Доминиканска република - също бедна страна - с която делят един остров от Големите Антили в Карибско море. Тя остана незасегната от труса, докато Хаити се потопи в хаос и страдание, мародерства и диващина. Сега Доминиканската република е мостът, по който пристигат помощите за омразния й съсед.

Но контрастът е налице отдавна. Той обхваща всичко - населението, гъстотата му и смъртността, болестите, престъпността и наркоманията, религията, икономиката, туризма и дори спорта.

Този контраст е и зрим, той се вижда от птичи поглед, при това без да е нужно да се пътува до Хаити. От атласа на “Гугъл” всеки може да разгледа острова от високо, все едно самолетът му се снижава за кацане. Веднага бие на очи разликата в цветовете, сякаш двете части са нашарени с различни моливи. Източната, където е Доминиканската република, е доста зелена и по-тъмна, докато западната - Хаити, е кафява с 5-6 зелени пръски. И понеже в глобуса на “Гугъл” са прокарани и държавните граници, при спускането тези разлики стават все по-драстични, сякаш островът е рязан с нож. На изток от границата се простират борови гори, а на запад е голо поле без нито едно дърво.

Тази разлика е най-стъписваща, тъй като в миналото и двете части са били джунгла. Тя обаче е била системно изсичана и опожарявана, за да освободи земеделски площи. Днес в Хаити има само 7 горски масива, като едва два от тях са защитени зони и въпреки това се изсичат. Горите са под 1% от територията на Хаити и при сегашния хаос е въпрос на месеци да изчезнат съвсем.

А в Доминиканската република дърветата покриват цели 32% от нейната площ. Заради този огромен дял тя изненадващо се оказва най-гористата държава в западното полукълбо. В нея има 74 резервата, за които днес се грижат пълчища еколози, а в миналото са били охранявани от армията с поддръжка от въздуха. (Доминиканските ВВС имат повече бойна техника дори от Мексико, но тя е купена именно за да опазва горите.) Най-поразителното е, че всички резервати, залесяването и грижите за природата са местна инициатива, дългосрочен висш приоритет на вътрешната й политика и дори национална кауза, а не са наложени от чужбина.

Последиците от обезлесяването в Хаити са като навсякъде по света - суша, ерозия, затлачени реки, изтощени почви, липса на дървесина - с тази разлика, че тук всичко това се е разразило до бедствие. Например дървесината. Тя е толкова дефицитна, че много от кръвопролитията на острова са заради нея. Двете държави воюват една с друга, а народите им се избиват взаимно и помежду си само за да докопат някоя гора и да я изсекат.

Причината е, че дървените въглища са основното гориво за местните домакинства. Доминиканската република обаче още преди 40 години решава да мине на природен газ. Тя строи терминали и започва внос от Венецуела, като щедро дотира бизнеса и населението, за да държи цените ниски. На хората са раздавани безплатно газови печки и газови бутилки и така правенето на дървени въглища рязко се свива. То обаче си остава истинско проклятие за Хаити.

Друг ярък пример за държавническа грижа за природата е политиката за увеличаване на защитените територии. Освен 74-те горски резервата два обширни крайбрежни района са обявени за резервати на гърбатите китове. Под защита са речните легла (земята на 20 м от двата бряга) и дори морският бряг (земята на 60 м от морето). Този проницателен ход блокира хищническото застрояване на крайбрежието и днес то е рай за летовниците.

Нищо подобно не става в Хаити. Там няма резервати, а бордеитеса заели дори плажовете. С изключение на два-три анклава за богаташи Хаити е негодно за какъвтои да е вид туризъм.

Както географията на двете страни, така и историята им е изпъстрена с поразителни прилики и поразителни разлики. Колумб стига до острова при първото си плаване през 1492 г. и му дава името Испаньола. Той заварва на него 5 племена араваки, които наричат себе си таино. Те му се виждат "кротки и дружелюбни". Всъщност индианците таино, както и хиварите по на юг, са сред народите, които Клод Леви Строс нарича "виртуози в умението да смаляват глави". Това означава, че войнската им доблест включва обичая да си присвояват душата на своя враг, като режат главата му и я изсушават. "Колкото неприятелят е по-устойчив, толкова по-голяма е победата над него: смалявайки такава глава, човек си присвоява една висококачествена душа", пише Леви Строс.

Тези умения на таино се вплитат във вуду ритуалите на негрите в Хаити наред с изваждането на мозъка от черепа, изкормването и разчленяването на тялото. Такива практики виждаме тези дни и по Си Ен Ен като актове на улично правосъдие.

Таино са наброявали поне половин милион души и когато испанците се заемат да ги поробят, те показват истинския си нрав. Следва период на изтребление и през 1519 г. от таино остават само 11 000 души. Тогава една епидемия от едра шарка ги намалява на 3000. Скоро измират и те. Така освен смалените глави, наричани tsantsa, които и днес се виждат по чаталите на дърветата, единствената следа, оставена от таино на острова, е думата от езика им за днешното му име - Хаити.

Конкистадорите заменят таино с роби от Африка, тъй като условията за отглеждане на захарна тръстика са чудесни. Именно заради захарните плантации през XVI в. Испаньола е най-богатата колония на Испания. След завладяването на доста по-богатите Мексико, Перу и Боливия сиянието й помръква, а след появата на карибските пирати Испаньола запада. Скоро упадъкът застига и самата Испания. Тогава на острова, в най-западния му край, за да са по-далече от испанците, се заселват френски авантюристи, търговци и пирати. Франция, която става все по-могъща, им помага да се разширят и устроят, като внася още роби и развива плантациите в западната част с размах, какъвто испанците вече не могат да си позволят.

Но всеки френски кораб, докарал роби, е отплавал натъпкан с дървесина. Така още в началото на XIX век ниските части на Хаити вече са били изцяло лишени от дървесната си покривка.

Тук историята на двете части на острова поема в различни посоки. През XVIII век испанската част е слабо населена, с малко роби и бедна, а френската процъфтява и е с доста по-голямо население. По данни от книгата "Колапсът" (изследване на американския учен Джаред Даймънд за изчезването на обществата, които са съсипали земите си) през 1785 г. робите във френската част на Испаньола са били 700 000 (85% от населението), докато в испанската те са били само 30 000 (10%). Според Даймънд Испаньола, вече наричана от французите Сен Доменг, а от испанците Санто Доминго, става най-богатата колония в Новия свят и носи една четвърт от тогавашното богатство на Франция.

През 1795 г. Испания преотстъпва своята част от острова, но Франция й се радва твърде кратко. През 1801 г. на него избухва робски бунт, а армията, пратена да го смаже, е разгромена. Три години по-късно Франция продава на САЩ Луизиана - последната си земя в Америка, и изтегля войската си от Испаньола. Тогава робите избиват белите в западната част, като в яростта си помитат не само именията, но и всичко построено, за да осуетят възстановяването на робовладелската система.

На 1 януари 1804 г. Жан-Жак Десалин, главатар на бунта, обявява независимостта на Хаити, а през септември се провъзгласява за император Жак I.



Той обявява "кампания за национално отмъщение" срещу белите заселници, конфискува земята им и десеткихиляди от тях са избити (с мачете).



Клането се пренася и върху мулатите, които на свой ред вдигат бунт през 1807 г. и разкъсват тялото на императора си.

Всички тези събития са великолепно разказани, при това с голяма доза магически реализъм, от кубинския писател Алехо Карпентиер в романа му “Царството тук на земята”.

И наистина, вече 200 години след бунта на робите в Хаити зрелищно извоюваната им свобода пали революционния плам на всички карибски народи. Той обаче има катастрофален ефект за хаитянската икономика.
Следват две нахлувания на хаитяни в източната част и през 1809 г. тя сама моли Испания пак да я вземе за колония, но не пробужда никакъв интерес. От това отново се възползват хаитяните, които анексират източната част за цели 22 години. Освен грабежи и варварство обаче този период донася края на робството и в испанската част.

През 1843 г. хаитяните са прогонени оттам и местните обявяват независимостта на републиката си Санто Доминго. Оттогава на острова има две държави, като изключим периодите на американски окупации. Най-продължителната от тях е през Първата световна война и в Хаити тя трае 20 години, а в Доминиканската република - 10 г.

Политическото разделение води и до обособяването на два народа. Хаитяните са 85% черни и 15% мулати, които говорят креолски, еволюирал на местна почва от френския. Те плътно се идентифицират с Франция, на чието знаме вече пише "Свобода, равенство, братство". Затова, а и заради страха от връщане на робството хаитяните приемат конституция, която забранява на чужденци (т.е. на хора от бялата раса) да купуват имоти и да се занимават с производство.

Робите си поделят земята и тя остава раздробена и до днес, което пречи на интензивното земеделие. Хаитянинът се задоволява да отгледа малко картофи за прехраната си, но категорично отказва да се хване на работа, каквото и заплащане да му се предлага. Това кара още Жак I да наложи принудителен труд на току-що освободените роби, но те вдигат ново въстание.

Доминиканците на изток са по-малко на брой и имат двойно по-голяма територия. Те също са католици, но им е чужда вуду магията, с която хаитяните допълват християнските си добродетели. В Доминиканската република говорят испански и са отворени за нови преселници. В резултат там се появяват малки, но икономически силни и напредничави имигрантски групи: евреи от Кюрасао, а през ХХ век и от Австрия, ливанци, палестинци, немци и италианци.

Разбира се, кактое типично за Латинска Америка, превратите и в двете страни са чести, тъй като всеки каудильо си има армия. От общо 22-ма президенти, управлявали Хаити между 1843 и 1915 г., 21 са убити или свалени с преврат. За Доминиканската република броят на свалените президенти между 1844 и 1930 г. е 50, като при 30 това е станало с "революция". Другото общо е, че и в двете страни властта се използва само за лична облага.

Светът обаче ги третира различно. Доминиканците са донякъде "европейци", държавата им е отворена за хора и стоки и развива пазарна икономика, докато хаитяните са затворено "креолско" общество от бивши роби, ксенофобско, диво и крайно изостанало.

Така през 1870 г. по ирония на съдбата доминиканските захарни плантации вече са повече и славата на Хаити като някогашен най-голям износител на захар в света помръква.

Превратите и в двете страни секват с появата на двамата най-зловещи диктатори в богатата на диктатури история на Латинска Америка:



Доминиканеца Рафаел Трухильо през 1930 г... 



и хаитянина Франсоа Дювалие през 1957 г.

Трухильо е шеф на полицията, а после и главнокомандващ на армията. Той е безскрупулен и с времето приватизира държавата си - пряко и чрез подставени лица. Управлението му е белязано с култ към личността, терор и кървища. Например между 2 и 8 октомври 1937 г. по заповед на Трухильо са изклани (с мачете) близо 20 000 хаитяни, самонастанили се близо до границата. Но в стремежа си да управлява държавата като своя частна фирма той я модернизира и развива икономиката и инфраструктурата й.

Дювалие, наричан Папа Док, не си дава този труд, макар да е по-образован от колегата си. Той е садист и вуду магьосник и се задоволява само да тероризира и ограбва страната, модернизацията й не го интересува.

Папа Док командва банда от тонтон-макути, което според вуду демонологията означава "господари на черните сили". Чрез тях той успява да ликвидира много повече свои сънародници от Трухильо, но умира в леглото си през 1971 г. Наследен е от сина си Жан-Клод Дювалие (Бейби Док) - също кървав диктатор, свален и прокуден през 1986 г. А Трухильо е убит от засада през нощта на 30 май 1961 г., докато пътува с колата си към дома на своя метреса.

След гражданска война, спряна с 2-годишна американска окупация, през 1966 г. Трухильо е наследен от своето протеже Хоакин Балагер, който първо забранява горската сеч и опалното земеделие. Неговият предшественик също се е грижел за горите, но като за свой имот, тъй като е изкупил боровите масиви и всички дъскорезници в страната.

Но още през 1901 г. в Доминиканската република са взети мерки за защита на реките, горите и почвите, като се забранява голата сеч. През 1927 г. там е създаден първият горски резерват. Парите за него са събрани с подписка, а държавата допълва сумата. Трухильо издава укази за доста паркове и резервати, а през 1937 г. поръчва на експерти оценка на природните ресурси на страната - земеделски култури, гори и минерали. През 50-те години пък е нает шведски екип, който изготвя стратегия за строителство на водни централи.

При Балагер тази преди това меркантилна грижа за природата достига шеметен екологичен размах. Той забранява дърводобива и затваря всички дъскорезници. И когато богатите фамилии ги пренасят в затънтени райони и ги пускат да работят само нощем, Балагер прави още по-драстична стъпка - поверява горите на армията и обявява сечта за "престъпление срещу сигурността на държавата". Така се стига до 1967 г. - паметна за екологичната история на острова. Армията напада през нощта лагер на секачи и в престрелката убива десетина от тях. Това слага край на сечта.

Ето и някои други мерки на Балагер освен газификацията на страната и строежа на водни централи. При завръщането му на власт след 8-годишна пауза през 1986 г. той заварва възобновена сеч и добив на дървени въглища. Балагер отново забранява тези дейности и отваря пазара за внос на дървесина от Чили, САЩ и Хондурас.

Започва епично залесяване с хондураски бор, тиково дърво и акации, които растат по-бързо от местния доминикански бор. Дори внася закон, според който оградите в страната могат да бъдат само от живи дървета. И пак президентът праща бойни хеликоптери срещу секачите в националните паркове. Най-нашумялата от тези операции е през 1994 г. в парка "Перес", където армията срива с булдозери луксозните вили на богати доминиканци, някои от тях най-близки приятели на президента.

Последната изява на Балагер е, когато той вече е на 94 г., ослепял, болен и му остават само 2 години живот. През 2000 г. в съюз с опозиционния кандидат за президент Илолито Мехия той блокира указ на държавния глава Леонел Фернандес за намаляване на защитените зони. "Прекалено е 32% от територията ни да е защитена", изтъква Фернандес. На това Балагер отвръща, че защитена "би трябвало да бъде цялата страна". Двамата с Мехия правят ловък законодателен ход, чрез който промяната в статута на парковете и резерватите вече може да става само със закон, не и с президентски указ.

Макар че също е циничен кръволок, Балагер е и упорит природозащитник. По света няма друг държавен глава с толкова големи заслуги към екологията на своята страна. Това го прави един от най-загадъчните лидери.

Примерът на Япония

Япония доказва желязната зависимост между благоденствието в една държава и размера на горските й площи. Там средната продължителност на живота е най-високата в света - 79 г. за мъжете и 84 г. за жените. Но какво общо има това с последиците от земетресения?

Япония попада в т. нар. Огнен пръстен, простиращ се от Камчатка и Аляска до Нова Зеландия и Огнена земя по двата ръба на тихоокеанската тектонична плоча. Трусовете и вулканичните изригвания в този район са много по-чести, отколкото на Карибите. Страната е преживявала и по-силни земетресения от това в Хаити (7-а степен по Рихтер). Например трусът в Кобе през 1995 г. бе с магнитуд 7,3 по Рихтер, но жертвите бяха по-малко - 6434, докато в Хаити вече гонят 200 000.

В Япония цари ред и законност, бидонвили няма, народът е осъзнат и задружен и последиците от трусове бързо се преодоляват, защото мерки са били взети още при строителството.

Разликата в реакцията при бедствие идва не само от това, че японското общество е богато и високотехнологично. Тя се дължи и на факта, че въпреки многобройното население цели 76% от територията на Япония са гори, което я прави относително най-гористата страна в света. Истински смайващото обаче е, че това е така от XV в. насам, тъй като залесяването в Япония е държавна политика още от времето на шогуните.

Може би заради горите мнозина намират японския пейзаж за най-красивия в света.

FOREX (ФОРЕКС), АКЦИИ, ФЮЧЪРСИ  
Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.0636