Новият курс на Хувър/Рузвелт безпощадно запраща Америка към социалистическия край на смесената икономика – с предвидими последствия. „Гвоздеят” в законодателството на Новия курс – Законът за националното индустриално възстановяване, в сила от юни 1933 г., принудително вкарва повечето производителни индустрии в държавно контролирани картели. Администрацията за национално възстановяване (NRA) е агенция, която въвежда регулаторни режими и ценови контрол за стотици индустрии с няколко милиона работодатели и 22 милиона заети. Повсеместният контрол върху цените и условията за продажба бързо превръщат Америка в специфична икономическа система от фашистки тип, в която частен бизнес продължава да съществува, но под силен държавен контрол – система, идеална за избраника на Рузвелт – Хю Джонсън (известен с псевдонима „Железният панталон”), тираничен генерал, самообявил се за почитател на Мусолини, който заплашва, че „разбие носа” на всеки, който не спазва разпоредбите на Агенцията.  Така например Джак Мейджид, шивач от Ню Джърси, не става жертва на левия юмрук на Джонсън „Железния панталон”, но е вкаран в затвора за това, че глади дрехи за 35 цента – с 5 цента по-малко от позволеното от Агенцията. Американците неизбежно и с презрение нарушават подобни диктаторски закони. Възникват масови пазари на черно, които още повече настървяват Агенцията – нейните полицаи нахлуват във фабрики като фашистки десантчици, обкръжава работниците, разпитват ги, изземат фирмена документация и издирват хора, извършили гнусното, застрашаващо държавата престъпление да работят нощем. Върховният съд забранява Администрацията за национално възстановяване като противоконституционна през 1935 г., но, адаптивен като хамелеон, Новият курс продължава под различни форми. Правителството утроява данъците, премахва златния стандарт, приема овластяващо синдикатите законодателство, затяга регулирането на бизнеса и въвежда „Администрация за работен напредък” (WPA), която често прахосва ресурси, назначавайки безработни на изкуствено раздут щат, които отчитат свършена безсмислена и непроизводителна работа. До края на 1937 г. – след повече от четири години от началото на програмата на Ф. Д. Рузвелт и осем години от съвместния за Хувър и Рузвелт Нов курс – безработицата удря тавана от 10 милиона души и стопанската дейност се срива почти до дъното от 1932 г. През 1938 г. настъпва „депресия в депресията” – фондовият пазар пропада с близо 50%, безработицата достига 20%, оставяйки 11 800 000 души без работа, което надхвърля 11 385 000-те безработни при избирането на Рузвелт през 1932 г. И наистина, в края на 1941г., когато Америка е на път да влезе във Втората световна война, 10 милиона американци са все още безработни. Войната определено слага край на безработицата, тъй като около 12 милиона души се присъединяват към въоръжените сили и заводите усилено произвеждат оръжия за смъртоносната битка срещу фашизма. Но войната при никакви обстоятелства не води до просперитет.  Работещите фирми произвеждат муниции, а не потребителски стоки; храната и други стоки от първа необходимост отиват за сражаващите се; работоспособните иначе хора се бият, а не работят, често умирайки с хиляди, дори с милиони; а ако битките се водят на собствена територия, унищожават процъфтяващи ферми и производства, както и работливи цивилни. Местният недостиг на продукти е хроничен по време на война и Америка по време на Втората световна война не прави изключение. Единственото положително в икономически план от Втората световна война е, че тя категорично слага край на непреклонно враждебното отношение към бизнеса от страна на администрацията на Рузвелт. Антикапиталистическото законодателство и реторика са преустановени, тъй като войната категорично изискват работеща индустрия. През 1930-те години бизнесът и инвеститорите с основание са уплашени от комбинацията от антикапиталистически и интервенционистки действия. Проучване на общественото мнение през 1939 г. показва, че 54% от американците и 65% от бизнесмените вярват, че негативното отношение на администрацията към бизнеса значително срива доверието на бизнеса и забавя икономическото възстановяване. Пълно възстановяване от Голямата депресия, т.е. връщане към просперитет, се постига едва след войната. За да се уталожат напреженията, президентът Труман не преследва „икономическите хегемони” и нито политиките, нито реториката на администрацията намекват с нещо за възможните класови борби. Частните инвестиции падат главоломно през 30-те, сега се увеличават отново. През 1929 г. например, брутните частни инвестиции достигат почти 16% от БВП; спадат до 2% през 1932 г.; и се възстановяват постепенно, но достигат 16% чак през 1946 г. През 1930-те години нетните частни инвестиции намаляват с 3,1 милиарда долара. За съжаление психологическата атмосфера, която създават програмите и нагласите на правителството, лесно се подценява. Частните инвестиции са горивото, което движи икономическия прогрес. От първостепенна важност е инвеститорите да са уверени, че правителството ще защитава, а няма да подрива или отнема техните права на собственост. В атмосфера на страх от предстоящо лишаване от права на собственост, те не биха инвестирали. Ограниченията на Хувър/Рузвелт върху бизнеса намаляват производителността, оттам и печалбите. В тази връзка: подобни политики, особено отявленият фашизъм на Администрацията за национално възстановяване в комбинация с възпламеняващата реторика на Рузвелт срещу натрупалите богатство, разбираемо наплашват множество потенциални инвеститори, които получават легитимни основания да задържат парите си.  Икономистът Лестър Чандлър го казва кратко и ясно: „Невъзможността на Новия курс да възстанови частните инвестиции е ключът към провала му в постигането на пълно и самоподдържащо се възстановяване на производството и заетостта”.   Но истината е, че има и по-важен фактор.  Най-големите примери за материален напредък на капитализма се базират на изобретения и иновации, на пробиви в приложните науки, технологията и индустриализацията. Те изискват педантично спазване на принципа на индивидуалните права, който е демонстративно погазен от неотслабващия етатизъм на Новия курс. Томас Едисън, например, често работи по 18 часа на ден. Дали би го пратил в карцера Джонсън „Железният панталон” за това, че работи нощем, или лично би му разбил носа? Морално правилно ли е или икономически разумно да изискаме великите предприемачи и новатори от Изобретателния период да молят за разрешение такива като Рузвелт или Джонсън „Железния панталон”, за да вършат креативната си работа? В условията на смесена икономика производственият процес в голяма степен се управлява по преценката на подобни етатистки политици и бюрократи като Ф. Д. Рузвелт и генерал Джонсън, а не от мислители като Едисън и други талантливи създатели от Изобретателния период.  Колкото повече хората на физическата сила контролират една икономическа система, толкова по-обезправени са хората на творческото мислене. В същата степен е ограничено и създаването на богатство. Ако правителствената политика подкопава причината за богатството – независимото съзнание – тя ipso facto намалява и нейното влияние. Етатистките политики от Новия курс на Хувър/Рузвелт ограничават не самоинвестициите – те ограничават самата съзидателност.

Източник: www.facebook.......



ФОРЕКС (FOREX), АКЦИИ, ОПЦИИ, ФЮЧЪРСИ, ОБЛИГАЦИИ

Нагоре